Робърт бавно се издигаше нагоре с безшумния асансьор на суперлуксозния си градски апартамент. Докато разхлабваше възела на вратовръзката си мислеше, че това е един от най-страхотните му дни на наследник на корпорация за милиарди изобщо, а именно, че днешният ден е последният му като такъв. От утре Робърт ставаше просто наследник на милиарди и отколешната му идея за самотно околосветско пътуване с малка яхта скоро щеше да бъде още една сбъдната мечта.

Край на изморителните дванадесетчасови работни дни, спорове с управителни съвети, настойници и прочие желаещи да управляват империята на баща му сребролюбци... Всъщност, раздялата мина доста спокойно и близо едномесечната поготовка на защитна пледоария се оказа съвсем безполезна. Всички просто мълчаха, потопени в плътна, ухаеща на пури тишина и премигваха около безкрайната махагонова маса, докато накрая онази дърта лисица Макгйен просто каза: „Аз ще се погрижа“ и го замъкна в кабинета си на кратък и не много болезнен разговор. В ушите му кънтеше „Очаквах го от теб“, „Сигурен ли си“, „Крайна и опасна за всички стъпка“, „Ти тръгвай, аз ще се погрижа“, „О"кей, О"кей“.

Нищо обаче не можеше да го подготви за изненадата, която го очакаваше на дивана в апартамента му.

Там, протегнат удобно, седеше мъж, за който Робърт можеше да се закълне, че му е пълен двойник. Дори костюмът му страшно напомяняше един от тези, които беше обличал наскоро. Явно предусещайки мислите му, мъжът каза:

 - Харесах този костюм в гардероба ти. Дано нямаш нищо против.

Това вече беше прекалено. Робърт се свлече в дивана отсреща, после се изправи и кресна :

 - Кой си ти, мамка му?

Двойникът не загуби присъствие на духа. Измъкна изпод едната възглавница пистолет със заглушител и се ухили:

 - Сядай. - Помълча малко и продължи: - Предполагам, че нямаше да съм тук, ако не беше избързал с пенсионирането си. От друга страна, съществуването ми доказва, че логиката на събитията е съвсем предвидима и просто е доведена до своят край. Всъщност, край е само за теб. На мен, изглежда, ще ми се наложи тепърва да поживея като милионер - за което, разбира се, съм ти благодарен.
Как въобще ти хрумна, че можеш да напуснеш корпорацията? Все едно английската кралица да абдикира. Не може заради своеволието на една незначителна и заменима, както забелязваш, личност, да се разпадне нещо, градено почти столетие.
Корпорацията не може да си позволи вътрешни войни. Нито разединение на управителният съвет и директорите. Не и сега, когато предстои поредното сливане, когато е по-силна от всякога. Не ти ли хрумна, че напускането ти ще намали драстично печалбите? Че едно разединение ще доведе до поглъщането ни от някоя по-дребна, но амбициозна акула? Макгейн не би го позволил. Да, лесно можеш да се досетиш, че съм негово творение.

Робърт почти не слушаше. Ясно му беше, че това е краят, ако не предприеме нещо сега, веднага. Да го нападне? Да побегне? Към асансьора? Терасата? Банята? В скрина имаше пистолет. Докато двойникът размахваше ръце, разкривайки дълбочината на злия гений на Макгейн, Робърт се надигна, за да се преметне зад облегалката на дивана.

Първият куршум го уцели в рамото. Вторият беше в главата.

- Нещастно, разглезено копеле. - наведе се над него убиеца. - Изцапа ми килима, да не говорим, че ще си съсипя новия костюм. Интересно как човек получи ли всичко, изведнъж престава да има цели в живота. За щасие, скъпи ми Робърт, корпорацията се грижи за всичко.
Впрочем, Робърт съм аз.
Ти си само един мъртъв глупак.

 

 

Супер яко. Абсолютно сме такива заменяеми винтчета в корпоративните колела, много добре описано:)) Всичко в името на Новия Световен Ред, знаете...

незаменими, има само не-заменими.Хареса ми!

Но липсата на избор е всъщност това, което ме тревожи :)

Избор винаги има обаче - въпросът е дали си готов да платиш цената.

Избор има, но кой има правото да избира?Не всички:)