Лина гледаше мрачно веселото слънце навън. Днес тя не отиде на работа. Махмурлукът, който я мъчеше в момента, си докара предната вечер старателно и методично, и сега се остави да бъде засмукана от дълбоката емоционална яма, която от дни заобикаляше. Да, Лина се беше влюбила. Безвъзвратно и безнадеждно, като пълен идиот, и то в човек от офиса. Чудно защо малкото й, многократно разбивано сърчице отказваше да научи своите уроци, за да бъде малко по-лесен живота й. От друга страна, на по-осъзнато ниво самата Лин не желаеше да притъпява безкрайната си чувствителност от страх да не загуби цветовете на буйното си въображение.

А може би трябваше. Защото това, което не й позволяваше да се вдигне от завивките, не беше болката в главата, а сблъсъкът на нейните тайни, разяждащи копнежи с блудкавата и прозаична реалност. Понякога опитваше да си въобрази, че реалността е сън, а пъстрите й, чудни сънища – реалност, но това още повече засилваше хроничната й меланхолия. А сега и това... влюбване. Този ужас, който наново трябваше да преживее, въпреки волята си, защото прогнозите никак не бяха добри.

Изведнъж забеляза колко са мръсни прозорците. Жестоките зимни дъждове ги бяха направили на петна и сега слънчевите лъчи се процеждаха, осветявайки безброй танцуващи прашинки като в църква. Лина си представи, че се намира на дъното на океан и почти чу шумът на прибоя, но бързо пропъди тази фантазия, защото от лекото вълнение отгоре й се догади.

После си спомни колко е влюбена. Размечта се за прекрасната жена, обект на любовта й. Да, жена! Мъжете плашеха Лин. Толкова първични, лишени от чувствителност и такт, толкова недодялани и груби. Единствено жените я привличаха. Жени като нейната любима с изпънатите й рамене и вълшебните къдрици, които се спущаха по тях, с мила усмивка, която я мамеше като бездна. Толкова невъзможна любов! Тя никога не би разбрала защо Лина копнее да я докосне, да я прегърне и притисне към себе си, колко щастлива я прави само присъствието й и аромата на тялото й.

Бавно и мъчително Лин осъзна, че телефона звъни. Отначало реши да не вдига. После видя че е тя. Тя!

-Ало?

-Лин? Как си? Разтревожих се за теб! Искаш ли да мина да те видя след работа? Ще купя нещо пухкаво и шоколадово, а ти ще направиш кафе. Какво ще кажеш? Удобно ли е?

Лина не можеше да повярва. Какво да каже? Изведнъж се почувства добре. Почувства се страхотно. Дори Тя никога да не разбере... Какво значение има? Може би с времето щеше да се досети... Дори да го приеме... Защо не? Пък и денят беше толкова ведър. Лин стана. Беше взела решение. Днес ще измие прозорците и ще сготви вечеря.

Все пак, много малко му трябваше на този обикновен, самотен ден да стане специален.