Рано сутринта мина през автомивката. Искаше малката му, не нова, но мощна спортна кола да отразява слънцето и да се слива с отблясъците на нажежената магистрала. Искаше мускулите на металното й тяло да внушават респект и да подсказват характер. Обеща си да кара с прилична скорост, сложи тъмните очила - по правило сънцето винаги беше в очите на шофьора - и пусна любимия си диск за пътуване. Крис Риа, Дайър Стрейтс, Би Би Кинг – спокойна, релаксираща музика, която го зареждаше, без да го приспива.

Стотина километра по-късно го видя за пръв път. Стар, раздрънкан камион с полуизтрити рекламни надписи и много ръжда по ремаркето. Влачеше се по междуградски път с има-няма шейсет и Алек го изпревари, въпреки че пътната маркировка не разрешаваше. Кой знае защо, му стана мъчно за шофьора на тази гробница. Какво ли е да се тресеш в тази антика? Сто процента нямаше климатик, а жегата започваше да става непоносима. Скоро обаче заряза тъжните мисли. С напредването на деня придвижването ставаше все по-трудно, четири коли пред него се влачеха зад два тира, които почти се бяха качили един върху друг, а насрещното движение беше адско. Класическа ситуация, а ченгетата малко по-натам решиха да спрат точно него.

Той почти се зарадва. Поне щеше да се откачи от хорцето. Полицаите бяха досадни, но възпитани и точно когато му пожелаваха добър път, той забеляза, че ръждясалата гробница раздвижи въздуха край тях.

Две минути по-късно го изпревари и забрави. Пътуването се оказа доста по-дълго, от колкото очакваше и по обяд спря уморен да хапне. Когато отново подкара осичката си, удивен забеляза на хоризонта ръждясалия гръб на старата катафалка. Влачеше се в полупланинският район, без да бърза, видимостта граничеше с нула, дупките бяха повече от тези по швейцарско сирене, а пътят - толкова тесен, че колите се разминаваха, почти отърквайки се една в друга.

Известно време се повлачи зад него. Опитваше да изпревари, но отсреща винаги идваше нещо. Изнерви се. Ядоса се на стария си приятел без климатик и точно се чудеше дали да не надуе клаксона, когато трошката присветна няколко пъти с ляв мигач. Алек се зарадва. Оня излезе пич. Съгласно светлинната азбука на шофьора му даваше знак, че отсреща е чисто и може да го изпревари.

Наду газта, ухили се и заобикаляйки познайника си, се оказа лице в лице, броня срещу броня с огромен, безкраен ТИР. Наби спрачки. Онзи отсреща – също...

Свести се в канавката. Сърцето му биеше лудо. За секунда беше видял Смърт, беше я усетил, почувствал, вкусил. Ужасът беше неописуем.

Оказа се, че по някога Тя пътува с ръждясали катафалки.