Източват се последните минути на работния ден. Следпразничен, досаден, скучен. Някой трополи по стъклото на прозореца. Поглеждам. От следобеда вали. Не много силно. Ще вървя пеш до вкъщи.

По главната улица няма много хора. Ситните ледени капки се забиват като игли в лицето ми. Всички са свили глави между раменете и вървят, внимавайки къде стъпват. Противно на всяка логика във Варна дъжда от октомври до април пада хоризонтално заради кошмарните крайбрежни ветрове и носенето на чадър се обезсмисля.

Не бързам. Все пак, това е мартенски дъжд и няма да ме накара да наведа поглед. Забелязавам, че навъсеното време не пречи на още един човек. На улицата стои старец и надува меден тромпет под акомпанимента на раздрънкан касетофон. Каква прелест. Дъжд, Луис Армстронг и нежен сумрак, скрил калта от улицата и превърнал сухите дървета в призрачна украса.

Ето, оттук се вижда морето.

Сетих се за лебедите. Представих си как са извили грациозни шии, за да скрият глави под крилата си, как се поклащат ритмично от мрачните вълни. Колко ли ослепителна е белотата им на фона на тъмното море и старите, посивели от влагата скали?

После си спомних нефтения разлив. Как черна, мазна ръка погалва перата на тези горди птици, как се опитват да се почистят, но рубинените им човки също почерняват. Постепенно се превръщат във фигури от черен оникс, потрепващи в едва видима агония.

Предствих си как убивам лебеди в дъжда.

За да ги спася.

кое е по-добре, да удължиш агонията с илюзията за свещеността на живота или просто да сложиш край. Човекът, с оправданието, че гради, непрекъснато унищожава - природата, животът, себе си...
Иначе първото чувство,което ме завладя докато четях написаното беше-няма нищо по-освежаващо от пролетен дъжд...

Много хубаво и тъжно.

Страхотен пост :) Поздравления, страшно много ми хареса и ме разчовърка да помисля за някой неща, за което ти благодаря :) Поздрави :)

Krasota!