Бен се сърдеше на Мария, защото го беше нарекла педофил. Назоваването на нещата с истинските им имена дълбоко го възмути и го накара да я избягва. Те бяха близки приятели и раздялата трудно му понасяше. Знаех много за Мария – неговата вдъхновяваща муза, готова да сбъдне и най-откачените му приумици. Той смело мажеше тялото й с разноцветни бои и я събличаше гола на снега. Бях гледала безброй нейни снимки и на всяка беше различна, неземно красива, такава, каквато Бен я виждаше в главата си. Срещала я бях и на улицата – безплътно, божествено създание, неизменно облечено в черно, с къси изрусени коси, стърчащи предизвикателно нагоре.

            Мария трябваше да си каже тежката дума за всеки материал от изложбата и да се запознае с новата фаворитка, така че един ден Бен просто ме повлече с торба снимки в ръка към дома й. По това време тя беше със счупен крак. Историята е драматична и заслужава да я разкажа. Тръгват група фенове от моят град към някакво място вдън гори тилилейски на концерт на Нова Генерация. Димитър Воев беше вече покойник и събитието беше in memoriam. Тук искам да отворя една скоба и да изразя преклонението си пред силното му, разтърсващо творчество. Неговата поезия винаги ме кара да настръхвам, осъзнавайки бездушието, преходността и липсата на светлина в семплото ни битие /негово е титулното изречение на блога ми/.

            Тогава беше десетилетието на мутрите. Всеки, който можеше да се сдобие с BMW – независимо коя година произведено и бейзболна бухалка, влизаше в категорията. Движеха се на глутници, явно бяха страхливи. Готик принцесата успява да привлече вниманието им и незнайно как я натъпкват в кола и я заключват в апартамент на третия етаж. Досещате какво й се е наложило да преживее. В някаква пауза тя скача от прозореца и, слава богу, се разминава само със счупен крак. Но, както сполучливо са забелязали в една рекламна кампания, има рани, които не се виждат. Аз лично съм преживявала нещо подобно, тоест дълго време го преживявах. Нейния вариант обаче си беше зверство, достойно за средните векове, и само се надявам днес да е позакърпила бездруго крехката си душевност.

            Стигнахме до апартамента, който тя обитаваше. Не беше малък, но до такава степен препълнен с мебели, че клаустрофобия да те хване. Тя никак не се вписваше в обстановката. Призрачно бледото й лице контрастираше със загара по кожите ни, защото беше август. Разбира се, беше облечена в черно и в скута й лежаха чифт черни кубинки.

            - Шевовете им са жълти – обясни тя – сега ги боядисвам с маркер.

            Изчакахме, докато не остана нищо, освен любимия й цвят, в пълно мълчание. През цялото време се чудех как до сега не се е сетила и гипса да боядиса. Тя ни осветли, че има автографи по него, а Емил Вълев от Виолетов генерал й нарисувал картина. Показа ни я – беше пъти по-добра от музиката, която правеха. Костите й зараствали накриво, можело да се наложи пак да я чупят. Представих си идеалното й тяло като порцеланова статуетка, зле залепена с грозно лепило.

            Щом деловата част свърши, Мария втренчи огромните си кафяви очи в мен. Направо ме удави в тях. Очаквах този момент на тръни. Колкото повече я гледах, толкова повече ми заприличваше на елфида, а гласът й бе толкова тих, чак ми се струваше, че говорим по телепатия. Тънките й, безжизнени пръсти стояха върху черната пола и леко прозираха. Устните й зашепнаха:

            -Знаеш ли, че ескимосите имат около сто думи за бяло? Някои етноси погребват мъртвите си в черно и плачат, други се обличат в бяло на погребение. Има народи, които се радват, когато човек умре, защото се е отървал от мъките си и плачат при раждане на дете. Според теб, какъв е цвета на смъртта?

-   Лилав – изтърсих. Просто исках да спре да ме гледа така.

-  Ти защо изобщо не излизаш? – включи се и Бен в типичния си наивистичен стил.

Най-после Мария отмести поглед от мен. Известно време не беше с нас, после промълви:

-  В момента съм съвсем празна, Бен. В мен не е останало нищо. Вглеждам се в себе си и откривам само тъмнина и пустота. Не мога нищо на никого да дам, не искам да виждам хора. По-добре да си стоя в къщи. Ще дойде ден и ще мога да мога да давам на другите, но сега... Сега съм съвсем празна.

            На излизане си спомних, че мъжката хавайска риза и тесните ми дънки са лилави.

            Тази среща ме покърти из основи. Случвало ли ви се е да досаждате на приятелите си с дребни, глупави проблемчета? Спомнете си Мария. Щом толкова потрошено във всеки смисъл същество мечтае да дава, всеки трябва да може.

            После с Бен се отчуждихме. Аз започнах да пускам коса и намерих Голямата любов – дива и опустошителна, тя ме разгради до последния атом. Когато накрая се сглобих някак, вече не бях същата. Бях еволюирала в истинска жена и в моят свят нямаше място за Бен. Понякога го срещах на улицата. Той ме сграбчваше в прегръдките си и ме целуваше звучно, цупеше се, че не се обаждам, а после за индулгенция ми измъкваше всичките джобни. Това вбесяваше до синьо моят любим, но Бен просто не му беше в категорията.

             След време се влюби в някаква ученичка и замина за София. Заживя с нея и майка й и продължи да снима. Винаги има в себе си фотоалбум. Ако го срещнете, непременно вижте снимките му. Те разказват нашите истории без думи.