Госпожа Дороти Браун никак не беше обикновена жена. Богата наследница и вдовица на още по-заможен господин, тя живееше като савската царица и изглеждаше не по-малко горда и надута. Вървеше по улиците с вдигната глава и поздравяваше с такова незабележимо кимване, сякаш само навиреното й носле разпознаваше хората. Тайната на всичката тази важност на госпожата беше скрита на сигурно в огромен сейф в мазето на фамилната й къща, а именно една картина, която старееше вместо нея.

Целият квартал знаеше за мистериозната младост на Дороти Браун и всички снишаваха глас и започваха да шушукат, щом се зададеше. От своя страна тя, от далечината на своите седемдесет и няколко години беше свикнала с това отношение и никак не се впечатляваше. Напротив – в случаите, когато не привличаше погледи, се чувстваше засегната. Все пак, физическата красота беше мисията на живота й и безразличието я нараняваше след всички усилия, които полагаше да радва окото.  

А усилия полагаше, и то какви. В началото искаше да добави само малко съвършенство към безупречната си визия и влезе в хирургична клиника за лека липосукция на бедрата и ханша. След интервенцията се събуди от адски болки. Беше сама, в болница, меришеше на дезинфектанти и лекарства. Цяла нощ плака, ядосана на себе си и на глупавата си прищявка. Зарече се никога вече да не си посяга. Но щом белезите и синините изчезнаха, тя дотолкова се възхити от резултата, че болката й се видя малка цена. Тя се вглеждаше в себе си дълго и постепенно откри, че клепачите й са поувиснали, гърдите – първо твърде малки, после прекалено големи и все й се струвше, че има коремче. Искаше да наказва това несъвършено тяло, да го подложи на всички мъчения, за да успее да покрие високите си критерии. Уви, те постоянно се меняха, пък и ту беше модно да си с големи устни, ту с нацупени, за дължината на бедрата и големината на дупето да не говорим.

Но госпожа Браун не се предаваше толкова лесно. Стана абонат на известните клиники по пластична хирургия, обгради се с лекари, които й подсказваха как най-добре да надхитри собствената си природа. Обичаше да пие кафе с тях, те единствени я разбираха, а щом чуеше „Ах, госпожо Браун, вие сте самото съвършенство” и „ Това е най-префектният нос който е правен някога”, място не можеше да си намери от радост.

Времето минаваше, а гопожата живееше в своя стерилен свят, изпълнен с болка, шевове, синини и лекари, а всяка нощ сънуваше заветната картина. Мисълта за нея все повече я безпокоеше, искаше й се за миг само да погледне каква би била ако...

И една вечер го направи. Просто изпи едно голямо за кураж, слезе в мазето, отвори сейфа и дръпна чаршафа, който пазеше картината от праха. Разбира се, това, което видя, надмина най-черните й кошмари. Тънка, пергаментова кожа, размазани черти, жалки остатъци от коса... Тя ядно блъсна платното на земята. В този миг се чу неочакван, оглушителен трясък. Картината се оказа най-обикновено огледало.