“- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...”

Моята муза дойде съвсем внезапно. Все съм мислила, че музите са жени, но моят случай беше различен. Не че се оплаквам. Никога не съм имала нещо против красивите мъже, все пак съм естет. Той е слаб, рус /не харесвам блондини?/, има убийствен поглед и е съвсем, съвсем измислен. Дойде при мен една привечер, а че не е истински рaзбрах по това, че е напълно гол.

-         Защо си без дрехи? –учудих се малко прибързано.

-         Без дрехи ли съм? – смути се той и се сви на люлеещия стол.

Също имаше странен акцент, но това не го казах, за да не го притесня още повече. През останалото време мълчахме.

„Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.”

-         Ще дойдеш ли пак? – попитах малко преди да изчезне.

-                     Разбира се – отговори той много учудено, а аз се зарадвах, че ще има с кого да мълча през скучните следобеди.

Е, при мен мълчанието е трудна работа. Понякога не издържам и започвам с въпросите: „Къде отиваш, като изчезнеш оттук? На колко си години? Аз ли те измислих?”, но той само се усмихва и не отговаря. Веднъж наруши мълчанието по странен начин:

- Моля те, разкажи ми приказка.

- Но аз не те познавам, не знам какви приказки харесваш – опитах да го провокирам.

- Мисля, че ме познаваш по-добре от всеки друг.

Измъкнах една книга от рафта.

-          “Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му  хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!” –започнах да чета любимата си приказка.

-         Искам ти да ми измислиш приказка – помоли ме той.

Така станах разказвач на приказки.

Не знам дали му харесваха, но всеки следващ път беше по-спокоен и весел. После започна да изчезва за дълго, но винаги се появява, когато ми е безпределно скучно.

-         Измисляш ли ми още приказки? – усмихва се той.

-         Разбира се.

-         Защо го правиш?

-         Обичам да мисля.

-         Аз пък мислех, че обичаш други работи.

-         Знам, че си умник, но по-добре да се споразумеем кой да мисли и кой да слуша.

-         Ех, аз съм по-послушен от теб.

Бялата му кожа свети в сумрака на стаята, а аз усещам леко безпокойство.

-         Виждаш ми се променен?

-         Да, избръснах си косата.

Странно как пропускам очевидни неща.

„- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.”

Мислех, че с моите приказки ще му покажа разни неща, които може би са му убягнали. Съвсем наскоро разбрах, че е точно обратното. Неусетно започнах да се вглеждам надълбоко и да намирам истината. Моята, персонална истина. За нещата от живота. За мен самата. За хората около мен.

            Впрочем, отдавна не съм го виждала.

Не, не ми липсва. Знам, че когато не идва, е щастлив.

Липсват ми приказките, които измислях за него.