-      Опасявах се, че няма да успеете навреме, виконте – маркиза дьо Метро седеше отпусната върху светла софа с поизтрито кадифе. Сините й очи бяха станали съвсем безцветни от липсата на светлина, а тъмният сатен на халата подчертаваше вампирската й бледност. До лакътя й на малка, абаносова масичка с мраморен плот стоеше висока чаша съсирена кръв.

-  Надушвам, че както винаги тънете в изобилие от кръв – виконт дьо Валмо очевидно беше без настроение - перманентното му състояние, откак бяха осъдени на мрак и безсмъртие.

-      О, не бъдете ироничен към битието, на което сме обречени. Погледнете го от добрата страна. Ежедневно можем да отмъщаваме на дребните, невзрачни душици, които ни причиниха това. И понеже знам как да се погрижа за един мъж във всеки смисъл, съм Ви упоила едно младо девойче в килера. Ще ми доставите удоволствие, ако се възползвате.

            Гладът надделя отвращението към плътта и виконта изчезна в посока аромата на млада жена – понятието девица отдавна не употребяваха, тъй като нямаше за кого. Не след дълго той седеше на килима в краката й и коригираше перфектния си маникюр с педантичността на човек с много време за губене. Маркизата гледаше тила му и се чудеше къде, по дяволите, се загуби той за няколко месеца. Като жена с опит обаче търпеливо изчака да заговори пръв.

-     Не ви ли е скучно по цял ден сама?

            Очертаваше се досаден разговор, но маркизата наистина скучаеше и го предпочете пред кратката кавга и дългата самота, която щеше да последва, ако му кажеше какво мисли.

-     Имам ли избор? – въздъхна тя.

-  Напоследък съм се отдал на едно неочаквано удоволствие, което изпълва дните ми и дори нощите.

-     Какво е то? – за пръв път в гласа й се долавяше емоция.

-      Гледам телевизия.

-   Престанете, това са плебейски занимания. Защо не отидем на опера, имам нова кървавочервена рокля – не можа да прикрие разочарованието си тя.

-   Ще ми е приятно да погледам бялата, трептяща гушка на някое сопрано, но мисля, че няма да имам време за това.

-      НЯМАТЕ ВРЕМЕ? От гледане на телевизия, може би?

-   Не. Решил съм да си организирам посрещане на изгрева. На плажа.

-   О-о-о-о! На плажа? Защо точно там? Мисля, че се налага да помислите върху мястото, където ще умрете поне още столетие.

-     Сарказма Ви е излишен. Просто дойдох да се сбогуваме.

            Най-после той се осмели да я погледне в очи. Не беше загубил и зрънце от привлекателността си, а очите му блестяха и я мамеха. Мълчаха дълго, но тишината не беше досадна. За пръв път от всичките тези години егото и упованието в собствената им значимост не ги разделяше. От цяла вечност, отпреди вампирското им съществувание, единственото, което беше важно за тях бе да хранят плътта си с плът и наказанието им да живеят като вампири просто обезсмърти въжделенията им приживе. Маркиза дьо Метро осъзна, че има избор – по-скоро си позволи да мисли за страшния избор, който имаше и потискаше. Интересно – не усети страх. Бавно облече новата рокля.

            - Готова съм.