„Защо все на мен? Защо?“ Ева държеше лицето си с длани и не можеше да повярва на очите си. „Да не съм някакъв шибан Килгор Траут*???“ /* герой на Кърт Вонегът/

Тя седеше в такси, насред най-зверското възможно задръстване, и гледаше с ужас неподвижните автомобили, които я заобикаляха. Неподвижни не заради задръстването. Просто времето беше спряло, а тя го откри преди секунди. Опитваше да се успокои – ето, бъбривият таксиджия престана с идиотските си политически разбори, клаксоните наоколо замлъкнаха и за пръв път от много време – с учудване констатира тя – в живота й имаше някакъв ред поради липсата на движение. Статиката толкова я успокои. Вече нямаше нужда да бърза.

После се хвана, че отново мисли за НЕГО и пак я заболя глава. Къде е? Защо не се обажда? Защо е толкова лаконичен? Тя знаеше, сигурна беше, че става въпрос за друга жена, но защо, по дяволите, той все още се държеше, сякаш са сгодени?

Толкова беше влюбена в него, че не можеше да се понася. Не понасяше и мисълта за безкрайната му шестмесечна командировка в София, все по-редките му прибирания, съпътствани с неизменни скандали. Прииска й се да го види. Сега, веднага. Толкова силно го искаше, че слезе от колата и затича покрай замрелия трафик. Тича, дълго, без да спре, а после измъкна някакво юпи от колата му и подкара към София.

Всичко беше красиво и призрачно – застиналите реки, листата, спрели във въздуха, птиците, разтворили криле в небето и неподвластни на гравитацията... А Ева нямаше секунда за губене. Тя по-силно от всякога искаше да разбере истината за мъжа до себе си, защото в нея тиктакаше, не, просто гърмеше зловещо биологичен часовник и тя все по-осезаемо старееше и се сбръчкваше, докато нищо и никой наоколо не помръдваха, а това, съгласете се, е ужасяваща констатация.

Пътуването беше дълго и изморително. Ева поглеждаше мъртвия часовник на ръката си – сигурно бяха минали дни, а може би няколко часа? Все пак, успя да се добере до столицата и затърси офиса на голямата фирма, където работеше той. Да, офиса беше там. Но той безусловно липсваше.

Хрумна й да потърси в квартирата му и след дълго лутане успя да открие малката, тиха уличка със спретнатия му апартамент в София.

Вратата беше отключена. На дивана в средата на една от стаите седеше той, а в скута му – щастливо усмихната бременна жена. Ева се почувства много, много зле. После я обзе нечовешко спокойствие. Отпусна се на близкия фотьойл, а в главата й се оформи една идея – не беше ли това сцената на префектното убийство? Какви последствия щеше да има при създалите се обстоятелства? С нож ли да го направи?

Ако има повече късмет, всичко ще продължи постарому, без основния проблем в бездруго объркания й живот, а именно без МЪЖ.

Тази мисъл толкова я утеши. Тя се отпусна на неудобната мебел и заспа успокоена и да, може да се каже – щастлива.

Събуди я градски шум. Ева се размърда, а после си спомни всичко. Бавно се изправи. Тялото й тежеше. Огледа се. Беше спала на дивана в софийската му квартира. Корема й беше огромен и нещо мърдаше в него. „Бременна ли съм?“ бързо се разсъни тя. Във фотьойла отсреща се усмихваше мило и щастливо той.