След 453 дни безкрайната опашка от чакащи души най-после отведе Браян до едрогърд и русокос женски демон с ангелски черти.

            -Никак не ми приличате на дявол – усмихна се той, щастлив, че може да поговори с някой.

            -Опитваш се да се шегуваш ли? – изрева демона с мъжки баритон и очите му се наляха с кръв – Ако ми се образуват бръчки, лично ще те открия и ще те изтезавам. Знаеш ли, че в усмивката участват всички мускули на лицето, ААА? Взимай този билет и изчезвай от погледа ми.

            На листчето пишеше 179. Тълпата го повлече навътре в гигантска зала, пълна с дяволи, омърлушени души и автобуси.

-         За 179, за 179 – крещеше малко зелено дяволче с лигава кожа, размахваше табела “179” и нервно пляскаше с опашка. Около него имаше събрана внушителна група. - Хайде всички, качвайте се в автобуса-а-а!

-         Но този автобус ще побере само една пета от събраните – опита се да протестира Браян.

-         Марш вътре – няколко от зелените напънаха отзад и вратите се затвориха. Браян пътува дълго, а върху него скимтяха няколко жени с вид на завършени мръсници. Цяла вечност по-късно мелето се разтовари на грозен, опушен перон. Там чакаха вагони без прозорци. Той въздъхна и погледна ръката си, която бе спрял да усеща няколко дни по-рано. Два от пръстите му бяха почернели и щом ги поднесе към лицето си, паднаха на земята. Браян огледа множеството. Част от хората бяха претърпели сериозни поражения, на някои липсваха цели крайници.

-         Във вагона, във вагона – не спираха да крещят зелените и да направляват хаоса от дезориентирани същества.

Стотици дни, влакове, автобуси, камиони по-късно Браян се озова пред чудовищна сграда, от която едва се виждаше парченце небе. Пред нея се виеше безбройно множество, стесняващо се в перспектива в точката, където явно беше входа. Там с червени светлини просветваха номерата на влизащите.

-         Е, поне мъките ни на осъдени души не са започнали още – усмихна се кисело той към дебел мъж с половин лице.

-         Момче, ти си в ада още преди да прекрачиш официалните му гарници – в пълен потрес му отвърна дебелият.

Изведнъж студени тръпки полазиха тялото му и Браян избухна в нервен, истеричен смях, от който едното му ухо падна.  Прииска му се да се сбие с някой, да блъска дебелия, докато му олекне, но бе така притиснат, че дори не можа да вдигне ръка.