Събота. Аз и една приятелка на представяне на книга – „Писма от тигана” на Ваня Кирицова в любимата ни „Лавандула”. Мило и приятно изживяване, което започна с много сладко филмче, направено от домакините. После купих книги за двете, защото приятелката ми не успяла да изтегли пари и нямаше скъсана банкнота в портмонето. Вчерта продължи в малко ресторантче, където получих прекрасен подарък – цветна ароматна свещ, за каквато, честно казано, от известно време си мечтаех, но все не намирах време да си купя.

Така осъзнах, че тя е дала последните си пари, за да ме зарадва. Не че не съм щастлива в момента. Но това съпричастие към моята радост ме трогна до дъно.

Дълго лежах в леглото си, вдишвах аромата на свещта и мислих. За това, колко щастлив човек съм. Опитах се да си спомня всички най-прекрасни подаръци, получени без повод.

Онзи ден, например, получих весело стихче в моя чест по повод една статия на Иво Сиромахов за SMS поезията.

Спомних си как, вървейки по улицата с приятелка, залепих нос в една витрина и дълго съзерцавах дърво, украсено с пухкави феи с рижи коси и брокатени крилца. Два дни по-късно беше свети Валентин и получих от същата тази приятелка пакет амбалажна хартия. В него се кипреше Моята феичка, която сега закачливо лежи по корем на бюрото ми, насочила валентинска стрела към мен.

Спомних си как говорих с един приятел, и между другото споменах, че искам диск с латиномузика. Ден по-късно получих диск с всичката хубава латиномузика, за която съм / и не съм/ чувала, с черно – бяла обложка и опис, специално за мен...

 

* * *

Неделя. Прочетох книгата. Не ми хареса. Не защото беше тип „интелектуална пр*дня” – напротив – беше искрена, мила и до болка откровена. А защото беше много, много тъжна, безрадостна и безнадеждна. Вътре имаше разни неща за мъжете риби и за да добавя още колорит, обещавам утре да побликувам малко писма от един мъж – риба. Сигурна съм, че ще спася имиджа на зодията.

Книгата се разказваше за разни катастрофални любови, от които георинята не можеше да избяга, защото просто не искаше да види очевидната безнадежност на ситуациите, в които се забъркваше.

По този повод пък си спомних един френски филм, който гледах на около петнадесет.

По улицата вървяха мъж и дете. Детето носеше кукла от плат. Изведнъж скъса крака й и го хвърли. „Защо?” – учуди се мъжа. „Беше болно” – обясни детето. „Щяхме да го излекуваме” – предложи мъжа. „Не, беше толкова болно, че не можеше да се излекува”. Мъжът се замисли много дълбоко. Той имаше проблем с друг мъж, който не можеха да решат, та се наложи да го поубие.

Аз дълго мислих за този филм и по-късно започнах да убивам любовите си, които бяха толкова болни, че не цъфтяха, а агонизираха.

Така видях трима мъже да плачат.

Двамата казаха „ Дай ми още един шанс, ще се поправя”.

Третия каза: „Това е твое решение и аз ще го уважа. Но знай, че адски държа на тебе”.

Е, омъжих се за него.

Обаче ми хареса какво си писала за вечерта и колко си харесала свещта! Хубаво е, че си даваш сметка за тези знаци на любов от съдбата. Заслужаваш ги:)

Не забравяй обещанието си за писмата...

Убийство на агоннизиращи любови като да застреляш тежко ранен в пустиня и някак близо до избора на Лоурънс Арабски пред Сексът и града .

hubavo e, 4e otvaria6 temata, mislila sum, kolkoto pove4e ubiva6, tolkova po-lesno stava. dali ne predpo4itame poniakoga ubiistvoto, prosto za6toto e po-lesno. i tuk ne govoria za mozu4na smurt i jivotopotdurja6ti ma6ini, a za murzela mi naposleduk da se zanimavam s kogoto i da bilo.sled mnoooogo experience nau4ih, 4e ako ne me ubie, 6te me napravi po-silna, i ve4e sum tolkova silna, 4e moga da si pozvolia luxa da se pogrija za leko ranenite, vmesto da gi grumvam v glavata, ta da ne gledam kak stradat.navikut, oba4e, si kazva dumata.

Навик или мързел? ;)