
Прочетен: 1703 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 08.02 11:31


свити в юмрук раковини.
Ухание на есен.
Всъщност, лятото е още тук. С натежало от всички познати грехове умиращо тяло, опитващо се да си купи индулгенции с щедро изобилие на горчиви от сладост плодове – смокини и грозде, круши и дини – няма приличен начин да ги ядеш, просто няма. Колата препуска през полета, сухи и безжизнени като устни на корабокрушенец, сенките са все по-дълги, а вятъра – все по-хладен.
Когато пристигаме в града, нажежените още сгради излъчват уютна топлина, но предпочитам да остана на ръба на телесния комфорт и решавам да покарам колело край морето. Карам винаги по един и същ маршрут, за да не се отвличам от размишленията си, да потърся покой в разкоша на Морската градина и да се изморя достатъчно, че да спя непробудно през цялата нощ.
Карам край морето, а после обръщам поглед и виждам, че ме гледа - познаваме се отскоро, а е толкова любопитен към мен. Отминавам твърде бързо, но на връщане ме очаква, компанията му е голяма и шумна, а той ми маха отдалеч. Махам му и аз. Твърде често се виждаме напоследък, но аз не вярвам в случайността.
Между деня и нощта залеза е кървав, а луната обещава да е червена. Това явно подлудява морето, то хвърля разпенено вълни във всички посоки. Вятърът е силен, но не студен. Често се упражнявам да си представям как би изглеждало морето в друг цвят – мораво, жълто, бяло, но днес не се налага. Има огромни розови участъци, отрязяващи последните слънчеви лъчи, после златни, живачносиви, а накрая притъмнява и тогава всички се вторачват в луната. Има някаква ирония в това, че всъщност водата на морето е прозрачна, а луната отразява слънчевата светлина, нали?
Неусетно стигам до края на пристанището. Ято чайки се вдига пред мен, черни на фона на последните лъчи. Снимам ги. Яхтите наоколо уплашено скрибуцат. Оставям ги на кошмарите им и тръгвам към луната.
Винаги се заканвам да не я снимам, а само да й се радвам, изглежда като глава на топлийка през телефона ми, но не издържам на изкушението, искам да съхраня този магичен момент, спирам и снимам, а после нещо ме кара да обърна глава и го виждам. През две скамейки, съвсем непознат и твърде красив, гледа ме вторачено и се усмихва. Правя още една снимка и пак поглеждам. Не бъркам, на мен се усмихва. Усмихвам му се и аз.
Толкова е нереално и красиво. Жалко, че не вярвам в случайността.
Предай нататък
Домашен хляб с газирана вода...уникално ...
09.09.2022 11:36
Често се упражнявам да си представям как би изглеждало морето в друг цвят – мораво, жълто, бяло, но днес не се налага. Има огромни розови участъци, отрязяващи последните слънчеви лъчи, после златни, живачносиви, а накрая притъмнява и тогава всички се вторачват в луната. Има някаква ирония в това, че всъщност водата на морето е прозрачна, а луната отразява слънчевата светлина, нали?
мъчи те ,най нормален, безполезен..интелекту ализъъъм и баллалаизЪммм..
...хахаха..
що не лъснеш..банята, например...м?

2. byronesque
3. dressy
4. marcusjunius
5. totenlicht
6. Mama Memi
7. jones
8. benra
9. zaro
10. sphinx
11. kremak - песничките
12. смях! до сълзи
13. Малкият принц
14. Приключението на младия Хуй
15. Латински сентенции /буква Т ;)/
16. "Непознати"-кратък филм от Израел
17. Лавандула
18. placebo
19. Fukc the norm
20. Като на сън